Последните дни не се случи нищо грандиозно.

Не заминах на далечно пътешествие.
Не открих отговора на всички въпроси.
Не промених живота си за един ден.

Просто с мама отидохме до едно красиво място край село Боснек, близо до Перник. До река Струма.

Имаше вода, зеленина и онова особено спокойствие, което природата ти дава, без да иска нищо в замяна. Не те пита какво си постигнал. Не я интересува дали си достатъчно силен, успешен или подреден. Просто ти позволява да седнеш, да дишаш и за малко да не носиш нищо.

А понякога точно от това имаме нужда.

Да оставим телефона.
Да спрем да мислим какво още трябва да свършим.
Да погледнем човека до себе си и да осъзнаем, че този обикновен ден някога ще бъде спомен.

Вчера пък се разхождахме из Панчарево по време на лайфа. Казвам „разхождахме се“, защото макар аз да държах телефона, не бях сама. От другата страна бяха хората, които всеки ден влизат, слушат ме, смеят се с мен и понякога просто ми правят компания.

Може би някой ще каже, че това са само две обикновени разходки.

За мен обаче те са нещо повече.

Дълго време животът ми беше свързан с грижа за другите, решаване на проблеми и постоянно усещане, че някой има нужда от мен. Толкова дълго се опитвах да спасявам всички, че забравях колко важно е понякога просто да спра.

Сега се уча.

Уча се да не чакам специален повод, за да бъда щастлива.
Да не търся спокойствието само в някакво далечно бъдеще.
Да го разпознавам, когато е точно пред мен — в шума на реката, в разходката с мама, в Панчарево и в хората, които вървят с мен, макар и от другата страна на екрана.

Понякога да спасиш себе си не означава да промениш целия си живот.

Понякога означава просто да излезеш навън, да поемеш въздух и за малко да си позволиш да бъдеш добре.

Аз съм просто Зори от „Селянките“.

И май точно в тези обикновени моменти започвам отново да намирам себе си.